Понякога имам чувството, че съм като бомба със закъснител. Тик-так-тик-так-тик-так. Големият Взрив приближава.
Мога да търпя хорската пумия и простотия (в лошия смисъл) дни, седмици и месеци наред. Мога да гледам с интерес, как човек, за когото давам мило и драго, се катери върху мен докато стигне главата ми, небрежно подритвайки носа ми по пътя, и почне да скача трупешки отгоре й. И понеже не върши работа започва да се опитва да я разбива с паве. И дни, седмици, месеци наред да не кажа или направя нищо. Тик-так-тик-так-тик-так....  Но това не е защото съм прекалено добра, или търпелива, или каквото и да е там. В началото си траех, защото ме беше страх, че ще изгубя хората около себе си ако им споделя как се чувствам, после си траех, защото ме беше страх, че ако разбия вече създаденото впечатление, че съм най-доброто същество, което света познава, ще загубя хората около себе си. Сега си трая, защото ме е страх, че ако махна тая емоционална тапа ще избия всички тъпи копелета, които обичам. Тик-так-тик-так-тик-так....
В началото като тръгнах да пиша това мислех да разсъждавам кога ли ще дойде момента, в който тая бомба ще избухне. Сега започвам да си мисля, че това никога няма да стане. Щом не се случи в последната година, когато преминах от небесно щастие до състояние на наплюта медуза, през емоционален боклук, и стигнах до тук,  където най-накрая се чувствам чудесно в кожата си и съм си напълно самодостатъчна.
А пък може и да стане. Евентуално един ден ще се събудя и ще реша, че ми е дошло в повече и ще престана да се страхувам, че ще изгубя всички тези хора. Ако следваме желязната логика те не ми и трябват, щом злопотребяват с доверието, добрината, търпението и с мен като цяло. Но ги обичам. Всичките тези боклуци. А те повечето дори не знаят колко много. А пък и реално всеки е наранявал и малтретирал емоционално някой друг без въобще да се усети.
"Винаги ли си толкова добра?" ме пита Пламен. Ами аз не се въприемам като "добра". Добрите хора не смятат благотворителността за лицемерие. Аз просто успявам да се привържа максимално към хората за рекордното време от 3 до 5 минути. И после да правя каквото ми е по силите тези хора да се чувстват добре - независимо дали това значи да се вдигна в 5 часа посред нощ да ги слушам как хлипат, да им търся торенти, понеже ги мързи, да си оставя "случайно" запалката, която толкова са харесали, или да обикалям като откачена по моловете за тениска, която съм сигурна, че няма да намеря.
И за да не бъда обвинена в лицемерие ще подчертая дебело, че не винаги го правя. Защото има хора, които са прекалявали в много дълъг период от време и са свикнали с мисълта, че аз просто зарязвам всичко и пристигам. Нямам супер сили (за съжаление :( ) и не съм направена от камък. Има някъде в мен едно сърчице, което пърха като феичка на Дисни, а пък на тях като им се намокрят крилата не могат да летят.
Тик-так-тик-так-тик-так... то времето си минава....