Много ми се иска да можех да ви споделя емоциите, които изпитах покрай откриването на мотосезона. Със сигурност няма да мога, но поне ще се опитам да изразя с думи какво преживях, а пък вие после ще кажете дали сте добили поне малка представа. Винаги ми е било много трудно да пиша за нещата, които са ми наистина на сърцето.
За мое огромно съжаление не можах да отида на откриването с Тузовете, въпреки че много ми се искаше и никога няма да ми мине яда, че „обстоятелствата“ се стекоха така. Но това е една друга история, която може би някой ден ще прочетете на едно друго място, опаковано в розова корица със снимка на някой чифт Лоботен от пред. :))))
Но да не се отплесваме.
В интерес на истината до последно не бях решила и нямах представа с кого и дали въобще ще ходя. Понеже обаче съм известна с ината си, пък за това откриване правих планове още от миналогодишното (което успешно проспах след ожесточен запой на предната вечер) в крайна сметка реших, че жива, мъртва, отивам, пък тва че няма нищо общо с оригиналния план, няма да ми развали кефа. Естествено това го реших в последния момент, следобяд на предния ден.
Тук на помощ се притече Филип (<3), който се обади на Краси (<3), който звънна на Коко (<3) :D, който пък с готовност ме взе на изключително красивата си синя Honda, която за съжаление не разбрах каква е, щото чопърите въобще не са ми сила. Но ще проуча де. Също така и Дани помогна като ми даде едно яке, което ми дойде почти тамън. Ще свърши работа за този сезон, докато намеря излишни 800 и кусур лева :D да си купя едно невероятно якенце на Alpinestars, на което точа лиги.
Но все пак да започнем от начало.
Денят ми стартира успешно към 6 часа, защото на предната вечер си легнах рано, отбивайки всякакви оферти, защото не исках да стане като миналата година :D Да, в случай, че се чудите и аз не знам защо толкова рано, но миналата седмица цялата се открояваше с малко сън и ранно ставане. Но така си ми беше ок, щото имах достатъчно време да изпия едно кафенце, да си изправя косата (когато е права я връзвам много по лесно отколкото в естествения й вид), приготвих се, че даже и се гримирах!:D Беше много смешно, защото чак след като бях готова с едното око си казах „за какво по дяволите се гримираш, нали отиваш на мотори“ и прекарах следващите 5 минути в смеене срещу огледалото.
После минах през 53, за да пожелая на Тузовете приятно прекарване ако случайно после не се засечем и се отправих към ОМВ-то, където ме чакаше Коко. С него тръгнахме към Александър Невски, докъдето стигнах без каска и мозъка ми се проветри събуждащо. Честно, всичките молци излетяха през дясното ухо.
И така стигнахме до сборния пункт, където имаше толкова много мотори, че не можах дори и да 1/3 да разгледам. Почна се едно безкрайно висене и правене на нищо, освен зяпане на мотори, мотори, мотори!
На тръгване от там се качих при Краси, не че с Коко не ми беше добре, но все пак на мен пистовите мотори са ми страст. А това какъв мотор е само, направо не е истина. За разбирачите да кажа – cbr 1000rr. Може да ти докара сърцебиене само като го гледаш.



Totally in love with it! <3 <3 <3

Парадното обикаляне от центъра до Банкя беше забавно първите 10 минути, после взе да става много досадно, защото се движехме с не повече от 20 км/ч и през цялото време се притеснявах че всичките тези мотори ще се изтрескат един в друг и като са толкова на гъсто ще се получи нещо като домино ефект.
Като стигнахме в Банкя вече успях да се видя с всички познати, които между другото бяха изненадващо много, в това число и с Благовест и неговия s1000rr, който мисля, че е създаден за мен.



Но всъщност най-интересната и вълнуваща част от откриването на сезона беше като се вдигнахме да се повозим. От Банкя стигнахме до съвсем малко преди границата.
Ох, тук ми идва сложната част за обяснение. Но нека все пак се пробвам. Ще се изразя така някакси:
До сега се бях возила само при Макс, който винаги ме е пазил не като писано яйце, ами и аз не знам като какво... Като Феберже примерно (и с право, аз съм съкровище). И никога не се е засилвал прекалено много или прекалено рязко, или поставял в някакви ситуации, в които има дори най-малка вероятност по някакъв, какъвто и да е начин да стане засечка. И аз винаги съм била благодарна и щастлива и заредена с адреналин от возенето му, щото и аз не съм пък чак толкова храбра, колкото изглежда на пръв поглед. Краси обаче, нямаше как да го знае това. Предполагам, че по неговите стандарти си караше спокойно и вероятно дори досадно бавно. Аз от своя страна на първата засилка щях да получа 5 инфаркта, 3 инсулта и каквото още там се сетите по 2. Рязко си припомних за първото ми возене на магистрала, когато бях (цитирам преден пост) „напълно убедена, че еееей сега ще умра. И то ако не се пребием, ще си пукна от страх ей така като едното нищо.“ И когато се сетих за това си казах „Божееееее, не мога повярвам, че това ми се е сторило страшно“, смятайте за какво става въпрос. И все пак, да речем, че ми се налага да опиша чувството... Първия път, когато Краси се засили, едно на ръка, че въобще не го очаквах и щях да се изпусна и второ, че и да го очаквах пак нямаше как да съм готова за това, което последва. Честно, наистина не може да се опише с думи. Вятърът почна да фучи в ушите ми, но бях прекалено заета да се справям с чувството, че корема ми се преобръща, за да го чуя. Главата ми се замая, за момент спрях да дишам, а след това тръгнах наново супер учестено, усещах как сърцето ми думка като барабанчетата в Биад, опитах се да си затворя очите, но после установих, че е доста тъпо, защото първо тъй или иначе не виждах нищо, освен гърба на Краси и второ, това че не виждаш от какво се страхуваш, не значи, че не е страшно. Да не говорим, че каската ми беше голяма и се опита да ми откине врата. :D Но преди всичко ускорението и как те кара да се чувстваш е това, което всява най-големия ужас.
Всъщност тогава единственото, за което можех да си мисля е как Макс ми обяснява, че при яко засилване трябва само да се държа здраво и да се свия възможно най-много. Той разбира се никога не го е правил с мен, но на теория ме е обучил, и общо взето това беше нещото, което ми помогна да се окопитя.
(В тоя ред на мисли се сещам, че Благовест онзи ден ми се подиграваше, как ако се кача на мотор ще съм като Бела от „Здрач“ и му се смеех, че не виждам бившия си при приток на адреналин... Ама за сметка на това се оказа, че го чувам в главата си :D :D :D )
После, когато понамалихме малко ми се наби инжекцията с адреналин. Искаше ми се да пищя, да подскачам и да се радвам. Усмивката цъфна на лицето ми и ето на, вече четири дни не ме пуска, а и се надявам, че скоро няма да слезе от там, защото честно казано се чувствам прекрасно и целия свят, който се опитва да ме разстрои с нещо може да върви по дяволите!
На първото спиране тотално не бях на себе си. Бях едновременно толкова уплашена и ентусиазирана, че от мен не излезе нищо смислено. За сметка на това пък не само бях подготвена за останалата част от пътя, ами и го очаквах с нетърпение.
Тамън свикнах да не се шашкам чак толкова от засилванията и Краси взе, че ни вдигна на задна гума. Беше супер яко. Между другото пак ми отне известно време докато ме застигне ефекта на кеф, но като дойде щях да откача. Отново. Въобще цял ден откачах и откачах, пак и пак, отново и отново. И ентусиазмът ме заливаше зверски през цялото време. И още не ме е пуснал.
Между другото, да ви кажа, да се возиш на мотор хич не е лесно. Дори и да оставим настрана елементарните инстинкти като например, когато мотора се наклони на една страна ти да тръгнеш на другата, за да го изправиш (което е най-голямата грешка, която можеш да направиш), то винаги остава това, че цялото ти същество е в ръцете на някой друг. И абсолютно всичко зависи от него. Защото когато си зад шофьора ти не можеш да направиш нищичко. Ама нищо. Демек му доверяваш целия си живот и той ако сгафи нещо ти не можеш да го промениш по никакъв начин, а директно заминаваш. За това трябва да имаш не голямо доверие, ами и аз не знам какво на човека, който те вози. При проблемите, които аз имам с вярата в хората (не само на скорост, ами и по принцип) ми е наистина трудно да го постигна.
Та в този ред на мисли, на връщане една глупава, глупава, много глупава жена ни засече супер жестоко, но Краси извади толкова светкавични реакции, че аз докато разбера какво се случва вече всичко беше минало.
После се върнахме на събора в Банкя, където ни домързя зверски и се разплухме, който както намери и си поседяхме до вечерта. При нормални обстоятелства поляни, бири и жици далеч не се включва в нещата, които бих използвала за релаксация, но честно да ви кажа, дойде ми много добре. Бира разбира се не съм пила, вие да не си помислихте нещо?
Накрая за затапване пихме по едно кафе на ОМВ-то на околовръстното и се прибрахме кой от къде е.
Официално това беше най-хубавия ден в живота ми, след миналогодишния първи трип до Клисура, за който също съм подготвила пост, но него ще ви го пусна, когато му дойде времето, тъй като е много специален.
В тоя ред на мисли, смятам тук да е момента да изкажа невероятната си благодарност към Краси, за невероятния ден, който изкарах.
Надявам се това лято да имам още много, много такива дни и с нетърпение очаквам мотора на Филип да стане готов. <3


П.П. Станала съм I <3 U slut :D Ама това защото Аз съм СТРАХОТНА!

Озвучението към този пост е една моя много любима песен, която не е нищо особено, но аз си я обожавам!